Още от дете бях пленена от арабския свят, в който ме въвеждаха приказките на Шехерезада. Този свят ме очароваше с топлото си сияние, сияние, изпълнено с оранжево – жълти отблясъци и червени слънца.

Вдъхновяваше ме с достойните си мъже и красивите си жени. Омагьосваше ме с вълшебните си предмети и с всичко - можещите  духове. Но най – силно ме грабваха летящите килими.

Ах, тези килими! Как само исках да се кача на един от тях! Поне за малко! Да видя от птиче поглед света, а вятърът  да минава през мен. Затварях очи и бях там, в небето, в което нямаше сълзи, а просто дъжд.

Където мрачните мисли се натоварваха на бели, пухкави облачета и се отправяха към чужди галактики. А там може би група извънземни ги трансформирваха в чудни кулинарни изкушения и божествени разхладителни напитки.

Да, толкова бленувах за тези килими! Дори веднъж се опитах да  направя един такъв. Естествено беше пълен провал. Взех една шарена постелка.

И тъй като, когато седнах върху нея, не се издигнах към мечтаните небеса, реших да се кача на едно дърво. И без да се замисля, яхнала килимчето, се пуснах от клоните му.

Но вместо да полетя нагоре и да сложа на вятъра юзди, стремглаво се спуснах надолу, където бях посрещната от целувката на майката Земя. След този опит да се правя на Аладин не последваха други.

Но моята жажда към летящите килими не стихваше. Нали разбирате, че една разбита уста не може да угаси пламъка на детския порив. Несбъдването на една мечта не означава нейната смърт.

Невъзможността на една мечта не унищожава нейното битие. Четях и препрочитах арабски приказки, приказки за далечни непознати страни.

А дойдеше ли ред на някой абзац, в който се описваха моите вълшебни килими, започвах да дишам учестено, очите ми се оголемяваха мигновено, а устните ми се разтваряха в блажена усмивка. Усмивка, събрала всички детски въздишки, носеща аромат на невинност, сложила крилата на безгрижието......